Мистерия(НЕ ЗА ХАРИ ПОТЪР)

Стар и дървен дворец се вижда от далече,много наподобява на играчка.Портата се отвори от там се показа сиует с приближаването му започва да си личи,че това е малко дете.Русичката му косичка се спуска до кръста.Облеклото е забележително дънките й леко понахлопват,обувките са и два номера по-голевми,а тениската и ако въобще може да се нарече такава защото прилича на парцал поради малките дупчици.Нещо в деличана светна това са очичките и..Някой ще кажат,че това е някой обикновено дете изгубило се в тази нощ.Всъщност тя е дъщерята на Крал Омир,бъдещата кралица на двореца.
Момиченцето леко пристъпи напред портата зад нея започна да се затваря.Тя огледа наоколо и изведнъж затърча напред.Само дървета са около нея,тя осъзна,че е в гора..Изведнъж политна на пред спънала се в едно дърво...
Пред нея стой стройно и слабо същество.С дълга черна коса,изпито лице,светнали очи и червена рокля..С нежен глас от,който се разбра,че това е от женски произход,ако изобщо е човек проговори...
-Добре ли си?Спокойно няма да ти направя нищо!
На лицето на Лейла се изписва огромна учуда и очите и загасват постепено...
-Добре съм само се ухлузих!Коя си ти?-беше готова да вика...ако имаше сила такова малко момиче...
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Който иска да се включва,обаче има правила:
1.Моля,ако се включвате да се стремите да пишете в СЕГ.ВРЕМЕ!
2.Имате право да разказвате и да говорите от името на всички добре е да използвате въображение да създавате ситуаци..
3.Който иска да се включи трябва да може да пише по сходен начин със тоест да описва ясно и да се придържа към моя стил на писане,да добавя нещо от себе си и аз да го спазвам...но да не си личи кой какво е писал освен по мненията..
4.Хубаво е да не очастват повече от трима човека защото започва объркване като преди това всеки да определи дадена роля примерно единия ще пише от името на героя другия леко ще прелее към разказвача и третия тотално за разказвача...
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Ами аз за сега искам много да се включи една потребителка,ама тя ше се досети (Започва с буквата Ш май),по-добре ако няма желаещи не ми заключвайте темата аз ще го довърша... santa

- Ами аз съм....
Малката обаче разбра отговора на въпроса си, преди жената да е отговорила. Беше почистила очите си от праха и, привикнала с тъмнината, вече ясно различи високите, изящно оформени, черни на цвят крила. Жената е фея.
За момент малката Лейла едновременно се уплашва и успокоява. Достатъчно умна е, за да знае, че повечето феи в реалността са лоши, поне така бе казал баща й. Но светлината в очите на съществото за секунди успява да потуши всякакви съмнения, стягащи все още невинната й душа. Беше много просто - Лейла й вярваше. Стана може би прекалено бързо, но едно дете винаги знае...винаги усеща останалите...
Без да довърши репликата си, феята протяга ръка и помага на момичето да стане и да се съвземе. После прави нещо, което кара Лейла напълно да й се довери - докосва челото й с ръката си, невероятно нежно, и изведнъж колената спират да я болят. Напомня й за майка й, която бе загубила толкова отдавна, че сега в паметта й бяха останали само няколко бегли, но светли спомена...На ръцете на феята ся същите, също толкова нежни, толкова грижовни...
П.П. Не знаех как да продължа, защото не знам каква история ще бъде...ще се разбере...

П.П.Пиши в сег. вр плийс!!Историята и ти я измисляй!
Лейла виджда пред себе си огромен стоменен меч върху феята..
-Този стоманен меч?
Погледа на феичката ,която не е толкова висока се стрелна към меча...След изветно мълчание се чу...
-Тук съм да те науча да се биеш!
Детето дига ръката си и се стрелка към оръжието,което извуднъж изчезна..
П.П.Не съм на муза сега за тва!

...Лейла поглежда лекичко нагоре. Феята просто се усмихва, без да казва нищо. Но това, кой знае защо, кара малкото момиче да се чувства леко гузно, затова тя само гледа феята виновно.
- Не ти трябва оръжие, за да се биеш, мъничка Лейла. - прошепва феята. Някакси детето и за миг не се притеснява, че феята знае името му.
- Но как тогава, как....?
Феята отново се усмихва мило.
- Казвам се Елест. Можеш да ме наричаш така. - мъничката само кимва. - Оръжията - с тези думи феята махва лекичко с ръка и мечът отново се появава над главата на Лейла, но прекалено високо, за да може да го достигне момиченцето. - са добавки, те са само инструменти на битката. Самата битка...тя е идеал.
- Идеал... - Лейла определено е умно момиченце, но едва ли се очаква от нея да знае какво е това.
Усмивката не пада от лицето на феята. Дори става по-мека. Сякаш не говори за оръжия, а за котенца...
- Битката означава да се бориш за това, което искаш, което е важно за теб. Разбираш ли? - Лейла просто кимва. - Важна е целта, мажно е какво преследваш, след това идва начинът да го достигнеш.
Въпреки че все още й се струва, че й говорят с гатанки, малката разбира малко по-добре и пита:
- Ще ме научиш ли? Как да го достигна...
И урокът започва....там, въпреки мрака, въпреки объркването, въпреки охлузеното коляно....

-Така да бъде ще те науча,но не стававеднага,а за три години...-като след тези думи феята мръдва леко свойте пръсти покойто още си личи белегът от обождане.Това не се вижда с просто око,но Лейла определено има дарба,но още не я е завладяла и усвоила.
-Съгласна съм,но баща ми е против.
Момичето пристъпва крачка напред за да покаже готовноста си.Някакси слабото и лице придоби мухкавост доколкото е възможно за едно 12 годишно момиченце.
-Баща ти няма да знае аз съм стара негова позната!
Лейла се унася в мисли без да осъзнае.Тя се спочуди от думите казани преди малко отфеята и може би щеше да се измъчва цяла нощ да ги разтълкува.
.....
П.П. Аз ти предлагам да ги правиме на глави като книга а?Кво ще кажеш ако си съгластна да го направим да напраим и една тема в личното творчество да убединим наще мнения ако се налага да ги преработим на някой времена по скайпа и да ги пускаме там?Може да излезе като книга... Smile

...а може би няма да се измъчва точно над това тази нощ...
Малкото момиче вдига глава и гледа в сините, искрящи очи на феята. Отначало в тях намира огромна доза разбиране, чистосърдечно милосърдие и дори любов, но след секунди погледът се изменя. Всичко става бързо като светкавица. В един момент Лейла долавя страх, долавя паника в очите на новата си позната, в следващия силен крясък разцепва въздуха. Лейла няма възможност да се обърне, да види какво е издало нечовешкият писък, защото феята в миг хваща нежната й ръка и я принуждава да клекне на земята. После много бързо, макар и все така леко и нежно, я бута така, че лицето й вече е на сантиметри от земята. Но това не е най-учудващото - след миг феята вдига ръка и отчупва голям клон от дървото над тях, след това я покрива с него. Малката е все още едва на седем и, макар и досетлива, е прекалено уплашена, за да се сети какво става. Може би по-добре за нея. Последното нещо, което вижда, са нежните очи на феята, която се навежда и прошепва, толкова тихо, че е едва доловимо:
- Искам да пееш любимата си песничка мила. Сложи ръчички върху очите и пей любимата си песен. Хайде, сега.
Лейла се подчинява, защото вече се доверява предостатъчно на феята. Единственото, което достига до нея са няколко кухи удара и един далечен писък. Те успяват да свият мъничкото й сърчице, но тя остава на земята и продължава да пее песента. После идва задушаващата тишина....
---------------------------------------------
Лейла се изправя толкова рязко в леглото си, че почти става върху него. Поредна нощ в живота й, пореден път да сънува същия кошмар. За пореден път преживява най-лошият епизод в цялото си съществуване. За пореден път вижда нощта, в която й бе отнето всичко, която я бе променила завинаги. За пореден път...

Предлагам край на първа глава....
П.П. Съгласна...

момиченцето се осъзнава.
Навън пролетен хубав ден в двореца се чува само викове както обикновено.Пазарите се пълнят с търговци от други замъци и страни.Царят вече е буден и се къпе в своята вана.
Лейла става бавно от леглото,което скърбучи и се затичва навън.
Все още не спретната за този ден тя ходи по много ппразен коридор към един граф.
Чу се силно почукване след малко се отваря врата.На вратата стой на вид леко плешив закръглен човек.Жълтите му зъби закриват усмивката на вид злояда,а очите му говорят за човек на място с доста ум.Той е един от хората,който винаги помагат на кралят.
-Здравейте,мила Лейла.
-Здравейте Граф Лютендьор.-лек и нежен глас обзе момичето.
``````````````````````````````````````````````
Дай скайп?
А от илинията на татък е нова глава....

Днес, както всеки друг ден, той ще бъде цар от сутринта до вечерта, без спирка. Царете нямат ваканция, нямат обедна почивка, отпуска....нищо. А той вече е стар и го знае, прекалено стар, за да издържа на този график. Но няма кой да го замести, поне докато Лейла не порасте още малко.
Усмивка си прокрадва път на иначе сериозното му лице, правещо трезва оценка на образа в огледалото. Неговото ангелче. Красивото момиченце с невинната усмивка, пухкавите коси, като на новородено. Макари вече на 16, дъщеря ми все още пази цялата миловидност на детския си образ, като му добавя съвсем лека доза женственост, помисли си царят. Какво пък, може дозата женственост да е по-голяма, но той е неин баща и цял живот ще вижда в нея онова, малкото момиченце с игривите къдрици...
ТРЯЯЯС! Невероятния шум, идващ от вратата, прекъсва мислите му. Той се затичва натам, за да помогне, и открива тази картина: неговият пръв съветник и камериерката стоят един срещу друг с уплашени изражения на лице, а между тях, на земята, лежат потрошени поне два сервиза кристални съдове. Всеки друг на негово място би пощурял, но той никога не е отдавал значение на материалното, няма да го направи и сега. Плюс това той си има дъщеря, която бе невороятна в бялата магия...в тази за поправка най-вече. Мисълта за дъщеря му кара нова усмивка да цъфне на лицето му, но той скоро забравя, решен да помогне на угрижените си поданици.
- Лютендьор, какво има? Защо изпотрошихте сервизите ми?
Тази тиха шегичка кара лицето на графа да порозовее почти до степента на картичка за Св. Валентин, затова царя решава просто да го успокои.
- Няма проблем, приятелю, влез и седни. Жули, остави това, Лейла ще го оправи след минутка-две, аз ще я викна. Хайде, върви в кухнята.
С лек поклон прислужницата излиза тихо от стаята, междувременно граф Лютендьор се настанява удобно на малкото диванче точно срещу леглото на царя.
- Е, как си, Ерик? - започва да завързва разговора царят.
- Нямам време за това сега, Омир, трябва да поговорим сериозно. Седни.
Безкрайно учуден, царят заема своето място до най-добрия си приятел. Угриженото лице на графа го кара да се чувства доста уплашен, защото знае, че неговият приятел няма да го тревожи току-така за нещо несериозно....
- Омир, трябва да говорим за Лейла. Тя...тя дойде в моята стая преди около половин час, за да поиска съвет...
П.П. Ти напиши какво е искала, реших просто новата глава да не е от нейната перспектива...
П.П.П. Лейла, реших момиченцето да е пораснало, вече да е мома на 16, но все още да сънува кошмари за миналото....оставяме какво точно се е случило като мистерия....Става ли?

Само оправи това вливане пиши,че като я е видял Лейла се сетил,че скоро става на 16 щото иначе не се разбира...
ами аз ше напраа тема в личното творчество...
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
-Какъв съвет?Нима моята дъщеря не ми вярва?
Леко неразбираем поглед обзе Графа.Изведнъж той промълвява:
-Незнам не я изслушах.
През това време Лейла върви на пазар със списък зададен от майка й.В него пише:
1 хляб
4 яйца
2кг. домати
Момиченцето накопува всичко и тръгва към куулата.Прибира се в кулата ,като се изкачва на огромни стълби,който някой би сметнал,че са безкрайни.Чу се лекото чукане на момичето.
-Влез.-силен женски и разгневен глас се чу.
Момичето влиза на пръсти защото майка й все я приканва да махне тези токчета от себе и,че още е малка.Момичето гледа майка си,на която всъщност много прилича.Дългата руса коса на майка й създава илюзия,че е слабовата.Тя седи и шие много внимателно един гоблен и се мъчи да не се разконцентрира.
Лейла оставя пазара и пита:
-Да ви помогна нещо скъпа майко?
Леко съмнение обзема майката тя дига главата си нежно нагоре,като се вижда,че отпочива.Всъщност това не е майка ами втора жена на баща й,но Лелйа я чувства своя майка.
-Къде е баща ти?
-При Граф Лютендьор.-съссведена глава на долу провмърва едва доловимо Лейла.
-Нямам нужда от теб можеш да играеш навън.
Момиче бързо истичва на долу и отива да играе.
Майка й която се казва Рафаела отива в края на един мрачен коридор при краля и Лютендьор.
Влиза с грациозни стъпки и казва:
-Добър ден!

Царят е седнал на диванчето си, а на лицето му има доста умислено изражение. Най-добрият му приятел, граф Лютендьор, стои до прозореца. Двамата явно не забелязват нейното идване, докато не ти поздравява. При думите й царят едва не подскача, а графът за малко да излети през прозореца, нищо че е затворен.
- Прекъсвам ли нещо, Омар?
Царят се опомня и бързо извиква една от своите типични сладки усмивки, която обаче на помага - жена му го познава прекалено добре.
- Омар, - тя се приближава съвсем бавно и сяда до него, - какво има? Притеснен си...
Мъжът й очевидно не желае да й казва каквото и да било. Тя улавя лекия, но виновен поглед към графа.
- Да изляза ли? - тя естествено не иска да излезе, но добре разбира, когато не може да помогне. Усеща, че нейното присъствие само утежнява положението.
- Няма проблем. - това донякъде успокоява съпруга й. След тези думи Рафаела се приближава лекичко и целува съпруга си по челото. - Каквото и да е, ако имаш нужда от теб, съм тук...Знаеш, че така и така аз ще разреша проблема в крайна сметка....- тя въздъхва театрално - все така става...
След това излиза тихичко от стаята.
Минута тишина, след което царят отново проговаря с объркан глас:
- Тя иска....иска да замине, за да се бие?
- Не, каза, че иска да се научи....но също каза, че не знае дали тук има откъде...