~~~Глава първа~~
Една нощ извън Дървения Дворец
Стар и дървен дворец се вижда от далече,много наподобява на играчка.Портата се отвори от там се показа сиует с приближаването му започва да си личи,че това е малко дете.Русичката му косичка се спуска до кръста.Облеклото е забележително дънките й леко понахлопват,обувките са и два номера по-голевми,а тениската и ако въобще може да се нарече такава защото прилича на парцал поради малките дупчици.Нещо в деличана светна това са очичките и..Някой ще кажат,че това е някой обикновено дете изгубило се в тази нощ.Всъщност тя е дъщерята на Крал Омир,бъдещата кралица на двореца.
Момиченцето леко пристъпи напред портата зад нея започна да се затваря.Тя огледа наоколо и изведнъж затърча напред.Само дървета са около нея,тя осъзна,че е в гора..Изведнъж политна на пред спънала се в едно дърво...
Пред нея стой стройно и слабо същество.С дълга черна коса,изпито лице,светнали очи и червена рокля..С нежен глас от,който се разбра,че това е от женски произход,ако изобщо е човек проговори...
-Добре ли си?Спокойно няма да ти направя нищо!
На лицето на Лейла се изписва огромна учуда и очите и загасват постепено...
-Добре съм само се ухлузих!Коя си ти?- готова да вика...ако има сила такова малко момиче...
- Ами аз съм....
Малката обаче разбира отговора на въпроса си, преди жената да отговори.Почистива очите си от праха и, привикна с тъмнината, вече ясно различи високите, изящно оформени, черни на цвят крила. Жената е фея.
За момент малката Лейла едновременно се уплашва и успокоява. Достатъчно умна е, за да знае, че повечето феи в реалността са лоши, поне така бе казал баща й. Но светлината в очите на съществото за секунди успява да потуши всякакви съмнения, стягащи все още невинната й душа. Беше много просто - Лейла й вярва. Става може би прекалено бързо, но едно дете винаги знае...винаги усеща останалите...
Без да довърши репликата си, феята протяга ръка и помага на момичето да стане и да се съвземе. После прави нещо, което кара Лейла напълно да й се довери - докосва челото й с ръката си, невероятно нежно, и изведнъж колената спират да я болят. Напомня й за майка й, която бе загубила толкова отдавна, че сега в паметта й остана само няколко бегли, но светли спомена...На ръцете на феята ся същите, също толкова нежни, толкова грижовни...
Лейла виджда пред себе си огромен стоменен меч върху феята..
-Този стоманен меч?
Погледа на феичката ,която не е толкова висока се стрелна към меча...След изветно мълчание се чу...
-Тук съм да те науча да се биеш!
Детето дига ръката си и се стрелка към оръжието,което извуднъж изчезна..
..Лейла поглежда лекичко нагоре. Феята просто се усмихва, без да казва нищо. Но това, кой знае защо, кара малкото момиче да се чувства леко гузно, затова тя само гледа феята виновно.
- Не ти трябва оръжие, за да се биеш, мъничка Лейла. - прошепва феята. Някакси детето и за миг не се притеснява, че феята знае името му.
- Но как тогава, как....?
Феята отново се усмихва мило.
- Казвам се Елест. Можеш да ме наричаш така. - мъничката само кимва. - Оръжията - с тези думи феята махва лекичко с ръка и мечът отново се появава над главата на Лейла, но прекалено високо, за да може да го достигне момиченцето. - са добавки, те са само инструменти на битката. Самата битка...тя е идеал.
- Идеал... - Лейла определено е умно момиченце, но едва ли се очаква от нея да знае какво е това.
Усмивката не пада от лицето на феята. Дори става по-мека. Сякаш не говори за оръжия, а за котенца...
- Битката означава да се бориш за това, което искаш, което е важно за теб. Разбираш ли? - Лейла просто кимва. - Важна е целта, мажно е какво преследваш, след това идва начинът да го достигнеш.
Въпреки че все още й се струва, че й говорят с гатанки, малката разбира малко по-добре и пита:
- Ще ме научиш ли? Как да го достигна...
И урокът започва....там, въпреки мрака, въпреки объркването, въпреки охлузеното коляно....
-Така да бъде ще те науча,но не стававеднага,а за три години...-като след тези думи феята мръдва леко свойте пръсти покойто още си личи белегът от обождане.Това не се вижда с просто око,но Лейла определено има дарба,но още не я е завладяла и усвоила.
-Съгласна съм,но баща ми е против.
Момичето пристъпва крачка напред за да покаже готовноста си.Някакси слабото и лице придоби мухкавост доколкото е възможно за едно 12 годишно момиченце.
-Баща ти няма да знае аз съм стара негова позната!
Лейла се унася в мисли без да осъзнае.Тя се спочуди от думите казани преди малко от феята и може би щеше да се измъчва цяла нощ да ги разтълкува,а може би няма да се измъчва точно над това тази нощ...
Малкото момиче вдига глава и гледа в сините, искрящи очи на феята. Отначало в тях намира огромна доза разбиране, чистосърдечно милосърдие и дори любов, но след секунди погледът се изменя. Всичко става бързо като светкавица. В един момент Лейла долавя страх, долавя паника в очите на новата си позната, в следващия силен крясък разцепва въздуха. Лейла няма възможност да се обърне, да види какво е издало нечовешкият писък, защото феята в миг хваща нежната й ръка и я принуждава да клекне на земята. После много бързо, макар и все така леко и нежно, я бута така, че лицето й вече е на сантиметри от земята. Но това не е най-учудващото - след миг феята вдига ръка и отчупва голям клон от дървото над тях, след това я покрива с него. Малката е все още едва на седем и, макар и досетлива, е прекалено уплашена, за да се сети какво става. Може би по-добре за нея. Последното нещо, което вижда, са нежните очи на феята, която се навежда и прошепва, толкова тихо, че е едва доловимо:
- Искам да пееш любимата си песничка мила. Сложи ръчички върху очите и пей любимата си песен. Хайде, сега.
Лейла се подчинява, защото вече се доверява предостатъчно на феята. Единственото, което достига до нея са няколко кухи удара и един далечен писък. Те успяват да свият мъничкото й сърчице, но тя остава на земята и продължава да пее песента. После идва задушаващата тишина...
Съб Дек 22, 2007 1:39 pm